Сещате ли се как изглежда човек, когато е влюбен? Когато е обзет от страст? Очите му горят, жестикулира постоянно, а думите му са несвързани, защото се опитват да изразят галопиращи емоции, за които умът и тялото са тесни.  Така се чувствам аз, когато трябва да говоря и пиша за училище „Рьорих”.  А сега ще се опитам да вкарам емоцията си във фунията на мислите и думите и да ви предам какво я предизвиква.

Преди повече от 8 години надникнахме случайно  ТАМ – китен, зелен двор, скрит от хорски шум от голяма дървена порта, изпълнен с аромат на трепет, щастие и смях и вдишахме магия, която знам, че носим и до днес Даря, Марти, Иво и аз. Тогава истински ме впечатлиха атмосферата,  усмивките и топлината и ясната визия на мис Радка за това какво се случва в училището и какво не, какво можем да очакваме и какво не. Казах си, там знаят как да се погрижат за децата ми. А от тогава…ех, от тогава…всяка година и по много пъти съм се удивявала и съм  благодарила  на всички тях (екипът на училището)  заедно и поотделно за личния пример, енергията, хъса, търпението, любовта, упоритостта и креативността, строгостта и подкрепата, които позволиха на децата ми да разширят толкова много личните си хоризонти за тези години.

Казват, че миналото до такава степен е пречупено през призмата на субективизма, че може да си е направо измислица. За това ще се опитам в няколко реда да събера рационалните причини да съм така влюбена в това място. Често ми се случва да говоря с родители за училище Рьорих и често чувам: „Моите деца са малки, защо да давам толкова пари да ги учат да пишат ченгели, ще инвестирам в децата, като им дойде акъла в главата, като поотраснат“. Аз  пък смятам, че най-важното време да се инвестира в децата е, когато те се формират. Формира се ценностната им система, нагласата към живота, отношението към ученето дори. И ако те са правилно заложени, „като поотраснат“ наистина ще има смисъл да продължим да инвестираме в тях. То е като да си мислиш, че можеш да построиш къща от покрива надолу.

Има много теории в педагогиката, консервативни, алтернативни. В „Рьорих” аз виждам това, което при виното се нарича „купаж“ – свободно сливане на цветове и аромати, уникално и неповторимо, магията на „Рьорих”. Основната съставка в този „купаж“ е любовта към детето и зачитането, признаването, провокирането и разгръщането на неговата личност, чрез творчеството. И като казвам творчество, нямам предвид часовете по пиано и китара или часовете по рисуване, които отново цялото семейство обожаваме. Творчеството е метод на преподаване и обучение във всеки час, по всеки предмет.

Плюсовете на тази магия са очевидни. Конвенционалната форма на обучение в България е тежка, мудна, остаряла. Промените са бавни, често се допускат грешки. Грешки, които са се отразили на нас и се отразяват на нашите деца. Алтернативните методи на обучение и образование могат да бъдат доста крайни, например като училища последователи на Монтесори, Валдорфски училища и т.н. Те са практически несъвместими с образователната ни, а често пъти и социална система. В „Рьорих” децата имат сигурността и спокойствието, усещането за дом, любовта и зачитането на преподавателите. Имат и свободата и предизвикателството да се развиват с тяхното собствено темпо, по тяхната собствена логика и в същото време да дават високи резултати на външните оценки на МОН, кандидатски изпити след 7-ми клас и кандидат-студентски изпити в България и чужбина.

И за последно, нещо, което мис Радка ми каза тогава, когато се видяхме за първи път и аз никога няма да забравя. Най-общо има два начина да научиш някого на нещо. Единият да му преподаваш. Говориш, изпитваш, оценяваш и отново оценяваш, отсяваш добрите, говориш, изпитваш, оценяваш. Децата ще обръгнат, ще свикнат, ще се калят. Ще станат борбени и пробивни и когато пораснат ще говорят, изпитват и оценяват хората около себе си. Другият – да взаимодействаш. Да чуваш, слушаш, провокираш, стимулираш, откриваш, разширяваш. В основата на този начин стои една едничка думичка, която аз бих искала да споделя с вас, когато говоря за „Рьорих” и тя е ЛЮБОВ.

Пролетта на 2004г. Посетих изложение на училища за средно образование. Обикалях щанд  след щанд, объркана и затруднена. Почти тръгвайки си, усмихната дама ме покани да погледна и нейния щанд – училище „Рьорих“. За няколко минути чух много неща, а за подробностите получих брошура. Прибрах се доволна и сигурна, че съм намерила точното училище. Вкъщи обсъдихме брошурата, оценихме многото плюсове, не по-малкото неизвестности, но все пак решихме – това е училището за нашия син. Последва телефонен разговор с директор, записване, провеждане на предварителни изпити, резултати и петнадесети септември – вълнения, въпроси, очаквания. Но всичко по реда си. Едно по едно нещата се подредиха. Годините, които изглеждаха много – пет на брой, започнаха да се стопяват. В същото време синът ми се променяше: израстваше, развиваше качества и се подготвяше като един добре подготвен, ерудиран младеж. С голямо удоволствие аз, майката, ходех на родителски срещи. Истинското удовлетворение, обаче, дойде с абитуриентския бал, когато преподавателите споделиха какъв прекрасен син имаме и задоволството, че е бил техен ученик. Няма да забравя онзи ден, всички поздравления, както и отношението към сина ми на всички преподаватели в годините и най-вече, че очакванията ми за добро обучение, отношения и всичко останало се оправдаха.

Да опазят вродената мъдрост на децата, докато им дават необходимите за живота знания – това го могат малцина. Нужно е познаване на фините детски души. А когато се прави с любов, детските души издават звуци. За който може да чуе тези звуци – това е повече от музика.
Ако отидете в училище “Рьорих” и се вслушате, ще чуете тази мелодия.

С благодарност и симпатия, 

Надя Костова

Училището, което расте заедно с децата

За семейството ни качеството на отношенията между хората, независимо от възрастта им, беше решаващата причина да изберем „Рьорих“. Уютната среда, в която всеки, от директора до готвача и портиера, знае имената на децата и по нещо за характера им, успокои един от най-големите ни страхове при тръгването на училище. Страха, който всеки родител на първокласник сигурно изпитва – че училището може да се окаже джунгла от стотици деца, които анонимността на училищния двор подтиква към вандализъм и агресия срещу по-слабия.

Едно подушване на въздуха на „Рьорих“ беше достатъчно, за да усетим, че тук не лъха на джунгла, а на дом с камина, играчки за малките, усмихнати възрастни и грижовни каки и батковци. Всъщност децата ни сами избраха училището, като не пожелаха да си тръгнат след първото лятно посещение и категорично заявиха, че това е тяхното място.

Да си ученик не винаги е лесно и така трябва да бъде – научаваш се да се справяш с предизвикателства, да градиш отношения и да разрешаваш конфликти. Благодарни сме на възрастните в „Рьорих“ не само за изслушването и подкрепата – както например когато Георги се бореше със страха си от плуването и в други негови изпитания – но и за готовността им да растат заедно с него и да се учат от опита, трудностите и успехите на всяко дете.

Цялото ни семейство пожелава на училище „Рьорих“ да продължи да расте именно по този начин. А също и да запази индивидуалността си, младия дух, диалогичността и топлината си, за да бъде пак нашето си училище, когато се върнем в България. Ще имаме много неща да си разказваме.